Родителите често казват: „Детето ми няма мотивация.“ Това е една от най-често срещаните причини, с които обясняват трудностите в ученето. Но в практиката си през последните две десетилетия почти никога не съм срещала дете, което просто да е „немотивирано“.
Много по-често срещам деца, които са загубили увереността, че могат да се справят. Тази разлика е съществена.
Когато едно дете многократно преживява неуспех, започва да се страхува от грешките или остава с усещането, че усилията му не водят до резултат, мотивацията постепенно отслабва. Родителите виждат само крайния резултат – отказа да учи. Но отказът почти никога не е причината. Той е следствието.
Въпросът не е: „Как да мотивирам детето си?“
По-важният въпрос е: „Какво постепенно е отнело мотивацията му?“
Широко разпространеното убеждение
Първо идва мотивацията, после усилието, а накрая успехът.
Практиката показва обратното
В повечето случаи детето не започва да учи, защото е мотивирано. То става мотивирано, когато започне да преживява, че усилията му дават резултат.
Мотивацията не е началната точка.
Тя е следствие.
Следствие от преживяна компетентност, постепенно изградена увереност и усещането, че трудностите могат да бъдат преодолени. Затова мотивацията не може да бъде наложена отвън. Не може да бъде подарена, нито обяснена с красиви думи. Тя се изгражда.
В моя Релационно-мотивационен модел мотивацията не е първопричината за ученето. Тя е резултат от няколко взаимосвързани процеса.
Когато детето се чувства спокойно и безопасно, нервната му система позволява на мозъка да мисли. Когато задачите са достатъчно трудни, но все пак постижими, започват да се появяват малки успехи. Тези успехи изграждат усещане за компетентност. Постепенно детето започва да вярва, че може да се справи и именно тогава се ражда вътрешната мотивация.
Този процес не се случва за един ден. Той се изгражда чрез десетки и стотици малки преживявания. Затова мотивацията не може да бъде разглеждана отделно от отношенията, начина на преподаване и емоционалния климат около ученето.
Всеки родител е използвал поне веднъж обещание от типа: „Ако си напишеш домашното, ще получиш...“ Наградите могат да бъдат полезни в определени ситуации. Те често водят до бърз резултат. Но има един проблем.
Когато детето учи само заради наградата, вниманието му постепенно се измества от самото учене към това какво ще получи накрая. Щом наградата изчезне, често изчезва и желанието за усилие.
Вътрешната мотивация изглежда различно. Тогава детето продължава да работи, дори когато никой не го наблюдава. Не защото очаква награда. А защото започва да изпитва удовлетворение от собственото си развитие.
Най-устойчивата мотивация не идва отвън. Тя се появява тогава, когато детето започне да вижда смисъл в собствените си усилия.
Една от най-големите заблуди е, че ако нещо е трудно, значи детето няма способности. Истината е точно обратната. Трудността не е препятствие пред ученето. Тя е самото място, където ученето се случва.
Мозъкът изгражда нови невронни връзки именно когато се срещне с нещо, което все още не владее. Парадоксално е, но ако всичко изглежда лесно, вероятно детето не учи нищо ново.
Ключов извод
Не трудността отказва децата. Отказва ги смисълът, който започват да ѝ приписват — „Щом ми е трудно, значи не мога.“ В този момент те започват да избягват точно онези ситуации, които биха довели до развитие.
Когато бебето прави първите си стъпки, никой не казва: „Явно не става за ходене.“ Когато произнася първите си думи неправилно, никой не заключава: „Няма талант за говорене.“ Всички приемаме паданията и грешките като естествена част от развитието.
Само че когато детето започне да учи математика, често забравяме тази проста истина. Една трудна задача внезапно се превръща в доказателство за неспособност. А тя не е. Тя е следващата крачка в развитието.
Математическата трудност е толкова естествена, колкото падането при прохождането.
Разликата е единствено в това как възрастните я тълкуват.
Начинът, по който хвалим децата, има значение. Изреченията „Ти си много умен“ и „Видях как намери решение, въпреки че беше трудно“ не са едно и също.
Насочва към фиксирано качество
„Ти си много умен.“
Насочва към усилие и стратегия
„Видях как намери решение, въпреки че беше трудно.“
Децата изграждат представата за себе си не само от това какво им казваме. Те я изграждат и от това какво избираме да забелязваме. Ако постоянно говорим за оценките, те започват да вярват, че стойността им зависи от резултата. Ако забелязваме усилието, начина на мислене и напредъка, те започват да ценят самия процес.
Първата реакция на възрастния след допусната грешка има огромно значение. Тя определя дали следващия път детето ще покаже грешката си или ще се опита да я скрие.
Ако срещне раздразнение, разочарование или обвинение, постепенно започва да възприема грешката като доказателство, че не се справя. Ако срещне любопитство — „Нека видим къде точно мисълта тръгна в друга посока“ — грешката се превръща в информация. А информацията може да бъде използвана.
Именно затова в моята работа грешката не е край на процеса. Тя е началото на истинския анализ.
Много родители чуват тези думи и започват да убеждават детето: „Можеш!“ Но в повечето случаи детето не казва, че задачата е невъзможна. То казва нещо съвсем различно.
Ключов извод
Детето казва: „Стигнах до границата на сегашните си възможности.“ Точно тази граница е мястото, където започва развитието.
Затова е важно да различаваме продуктивната борба от безполезното мъчение. Продуктивната борба означава, че детето все още мисли, опитва различни подходи и с малко насочване може да продължи. Безполезното мъчение започва тогава, когато объркването се натрупва, мисленето спира и усилието вече не води до напредък.
Мъдрата подкрепа не означава да решим задачата вместо детето. Означава да останем до него достатъчно дълго, за да може само да направи следващата крачка.
Много хора свързват дисциплината със строг контрол. Но дисциплината, изградена чрез страх, трае само докато страхът е налице.
Истинската дисциплина изглежда различно. Тя се изгражда чрез предвидимост, спокойствие и малки ежедневни победи. Когато ученето стане част от рутината, а не повод за постоянни конфликти, усилието постепенно престава да изисква непрекъсната външна принуда.
Целта не е детето да учи, защото се страхува. Целта е да учи, защото вече вярва, че усилията му имат смисъл.
Ключов извод
Когато едно дете изглежда немотивирано, проблемът рядко е липсата на желание. Много по-често липсва увереността, че усилието ще доведе до успех.
Именно затова в моята работа не започвам с въпроса „Как да мотивирам това дете?“ Започвам с друг: „Как да му помогна отново да повярва, че може?“
Когато това се случи, мотивацията вече не се налага отвън. Тя се появява естествено като резултат от преживяна компетентност, спокойствие и постепенно изградена увереност.
Когато детето спря да се сравнява, започна да напредва
Преди време работех с едно момиче, което след всяка задача ме питаше:
„Добре ли е?“
Не търсеше дали е разбрало задачата.
Търсеше потвърждение, че се е справило достатъчно добре.
Ако получеше похвала, се усмихваше. Ако откриехме грешка, веднага се разочароваше и започваше да се съмнява в себе си. Постепенно разбрах, че за нея най-важен не беше процесът на учене, а оценката, която ще получи от другите.
Тогава промених начина, по който работехме.
Вместо веднага да казвам дали решението е правилно, започнах първо да я питам:
„Ти как мислиш? С кое от решението си се гордееш най-много?“
В началото въпросът я затрудняваше.
Постепенно обаче започна сама да забелязва какво е направила добре и къде има какво да подобри. Все по-рядко търсеше моето одобрение и все по-често се стремеше да разбере собственото си мислене.
Тогава осъзнах, че истинската увереност не се изгражда от непрекъсната похвала. Тя се изгражда, когато детето започне само да разпознава собствения си напредък.
Защо ви разказвам тази история?
Децата, които разчитат единствено на външната оценка, често губят мотивация при първата по-сериозна трудност. Когато започнат да измерват успеха чрез собственото си развитие, увереността става много по-устойчива.
Усилието стана по-важно от оценката
Преди време работех с едно момче, което вярваше, че стойността на всяка задача зависи единствено от крайния резултат.
Ако решението беше вярно – денят беше успешен.
Ако сгрешеше – приемаше, че целият урок е бил провал.
Това убеждение го караше да избягва по-трудните задачи. Предпочиташе да решава само това, в което беше сигурен, защото така се чувстваше успешен.
Постепенно започнахме да променяме начина, по който оценявахме работата му.
Не говорехме първо за верния отговор.
Говорехме за това как е мислил.
Какво ново е опитал.
Каква стратегия е избрал.
Какво е научил от грешките си.
С времето забелязах нещо интересно.
Все по-често сам избираше по-трудните задачи.
Не защото беше станал по-самоуверен.
А защото вече не се страхуваше, че всяка грешка ще постави под съмнение способностите му.
Това беше моментът, в който разбрах, че истинската мотивация се ражда тогава, когато усилието започне да носи удовлетворение само по себе си, а не единствено когато завърши с отлична оценка.
Защо ви разказвам тази история?
Ако детето вярва, че успехът зависи само от крайния резултат, то естествено започва да избягва всичко, което крие риск от неуспех. Когато обаче се научи да цени собственото си усилие и развитието си, трудните задачи престават да бъдат заплаха и се превръщат във възможност за растеж.
За автора
Милена Мариновска е преподавател по математика, създател на Релационно-мотивационния модел (РММ) и основател на Учебен център „Инфинити“ в София. Вече 26 години работи с ученици от 7. клас до матура и има над 76 000 учебни часа практика. Работата ѝ съчетава математиката със знания от психологията на ученето, невронауката и педагогиката.