Много родители вярват, че детето им има проблем с математиката, защото не учи достатъчно, не е достатъчно концентрирано или просто „не му се отдава“. В практиката си, вече повече от две десетилетия, много по-често виждам друго: математиката не създава проблема. Тя просто е мястото, където той става видим.
Страхът от математиката рядко възниква заради самия предмет. Най-често се изгражда постепенно – след натрупани моменти на срам, натиск, неуспех или усещане, че детето непрекъснато разочарова възрастните. След време тревожността започва сама да се поддържа, защото отнема точно онези ресурси, които мозъкът използва, за да мисли логично.
□ Разпознавате ли детето си?
Ако разпознавате няколко от тези признаци, не бързайте да заключавате, че детето няма способности. В много случаи причината е математическата тревожност.
Страхът почти никога няма една-единствена причина. Най-често се изгражда постепенно – от поредица преживявания, които детето свързва с неуспех и разочарование. Една грешка пред класа, остър коментар, подигравка от съученици или постоянни сравнения у дома сами по себе си невинаги създават тревожност. Но когато се повтарят, мозъкът започва да възприема математиката като заплаха.
Най-често този процес остава незабелязан. Родителите виждат последствията едва когато детето започне да отказва домашните, да плаче или да казва: „Аз не мога.“
Ключов извод
Най-трудно не се променя слабата оценка. Най-трудно се променя убеждението: „Аз не съм добър по математика.“
Много родители казват: „Вкъщи го може, а на контролното всичко му изчезва.“ Това не означава, че знанието е изчезнало. По-често означава, че тревожността вече използва част от ограничените ресурси на работната памет – мястото, в което детето временно задържа условието и следващите стъпки, докато мисли.
Представете си работната памет като работното бюро на мозъка. Докато детето решава задача, върху него трябва да има място за условието, междинните изчисления и следващата стъпка. Когато тревожността вече е „заела“ част от това бюро, за самото мислене остава по-малко пространство.
В практиката си често виждам едно и също: детето, което у дома решава спокойно, на контролно сякаш забравя всичко. Мислите „Ще сгреша“ или „Всички ще ми се смеят“ заемат същия ограничен капацитет, който е нужен за самата задача.
Когато резултатите спаднат, естествената реакция на много родители е да увеличат контрола. Ако причината обаче е тревожността, това почти винаги има обратен ефект. Парадоксът е, че колкото повече възрастният натиска, толкова повече мозъкът започва да възприема математиката като опасност, а не като задача за решаване.
„Нека заедно да видим къде се обърка мисълта ти“ --
не „Как е възможно пак да сбъркаш?“
И двете изразяват очакване за развитие. Само първото запазва усещането за безопасност.
Една от най-разпространените заблуди е, че детето трябва първо да стане уверено, за да започне да се справя. В действителност е точно обратното:
Увереността не е причина за успеха.
Тя е негов резултат.
Затова работата с тревожно дете започва с внимателно подбрани задачи – достатъчно трудни, за да изискват усилие, но достатъчно постижими, за да завършат с успех. Всяка малка победа постепенно променя вътрешния разговор на детето – от „Аз не мога.“ към „Още не мога, но мога да се науча.“
Промяната рядко започва с по-висока оценка. Първо се променя поведението – детето сяда по-спокойно над домашните, задава повече въпроси, по-рядко избухва при грешка и започва да се осмелява да опитва. Често първата истинска промяна е, че детето вече не се страхува да опита. Това са малки промени, които лесно могат да останат незабелязани. Всъщност именно те показват, че страхът започва да отстъпва. Оценките почти винаги идват по-късно.
Няма убедителни доказателства, че математическата тревожност е по-честа при единия пол. По-често се различава начинът, по който тя се проявява. В практиката си често виждам, че момичетата по-лесно говорят за страха си, а момчетата по-често го прикриват зад безразличие или шеги.
Какво бих искала да запомните като родител
Детето не се страхуваше от математиката. Страхуваше се от това какво ще преживее.
Преди време работех с едно момиче, което още с влизането в кабинета ми каза:
„Аз мразя математиката.“
Чувала съм тази фраза много пъти. Затова никога не бързам да ѝ повярвам.
Започнахме да решаваме съвсем обикновени задачи. Още при първото затруднение момичето се напрегна, замълча и остави молива. Не опита различен подход. Не зададе въпрос. Просто се отказа.
Тогава разбрах, че проблемът не е в математиката.
Проблемът е в очакването какво ще последва след грешката.
Постепенно стана ясно, че през годините всяко затруднение е било последвано от разочарование – понякога от собственото ѝ, понякога от това на възрастните около нея. За нея задачата вече не беше интелектуално предизвикателство. Беше предупреждение, че отново няма да се справи.
Започнахме да работим по различен начин.
Не бързахме към правилния отговор. Говорехме за начина, по който мисли. Всеки опит беше ценен, дори когато водеше до грешка. Постепенно напрежението започна да намалява.
След време момичето ми каза нещо, което никога няма да забравя:
„Всъщност математиката не е страшна. Страшно беше чувството, че пак ще се проваля.“
Тези думи описват много по-точно проблема, отколкото всяко научно обяснение.
Защо ви разказвам тази история?
Защото страхът от математиката почти никога не е страх от числата. Най-често той е страх от унижение, от разочарование или от усещането, че не си достатъчно способен. Докато този страх не бъде разпознат, нито една методика не може да разгърне напълно потенциала на детето.
Първата правилно решена задача не промени оценката. Промени самочувствието.
Преди време работех с едно момче, което беше убедено, че просто „не му се отдава математиката“.
Всеки път, когато стигахме до по-трудна задача, започваше да търси потвърждение на това убеждение.
Ако сгрешеше, казваше:
„Нали ви казах, че не мога.“
Ако решеше правилно, обясняваше успеха с късмет.
С времето разбрах, че това дете вече не оценяваше решенията си обективно. То търсеше доказателства за една вече изградена представа за себе си.
Затова целта ни не беше просто да решава повече задачи.
Целта беше да започне да вижда връзката между собственото си усилие и постигнатия резултат.
Постепенно задачите ставаха малко по-сложни, но винаги достатъчно достъпни, за да може успехът да бъде истински заслужен.
Един ден след като реши сам задача, която преди няколко месеца би отказал още при първия ред, той се усмихна и каза:
„Май не съм толкова слаб по математика, колкото си мислех.“
За мен това беше много по-важен момент от всяка шестица.
Защото оценката може да се промени още на следващото контролно.
Но когато детето започне да променя представата за собствените си възможности, започва да се променя и начинът, по който учи.
Защо ви разказвам тази история?
Страхът от математиката често се подхранва от убеждението „Аз не мога.“ Най-сигурният начин това убеждение да бъде променено не е чрез убеждаване, а чрез поредица от реални преживявания, в които детето открива, че може повече, отколкото е вярвало.
За автора
Милена Мариновска е преподавател по математика, създател на Релационно-мотивационния модел (РММ) и основател на Учебен център „Инфинити“ в София. Вече 26 години работи с ученици от 7. клас до матура и има над 76 000 учебни часа практика. Работата ѝ съчетава математиката със знания от психологията на ученето, невронауката и педагогиката.